Да живее Литературата. Онази, на която словесно, но много блажно ме накова един таксиметър вчера:"Дее"ба мама му, дее"ба ".  Онази, заради която един колега ми каза, че с моя речник от шест думи съм бил за оплакване. Пак тая пуста литература, дето я четат хората, за да могат като чуят името Парчевич, да не мислят за "оная кръчма там, дето Жоро драйфа яката". Литературата под формата на задължителна литература е всичко, което ни е вълнувало преди да не с нанесе новото семейство от третия етаж (със суперяката мацка, малеее ще я скъсам тая). Тя запълва мястото в хола на рафтовете. Удобна е за подпиране на саксията с индришето или мушкатото. Сещаме се за нея от време на време. Но предимно в минало такова. Имам предвид време. Затова и май това повествование ще е нещо малко ретро стилово. Нещо като "право на реалност", ама назад обърнато. Та как аз и литературата се сблъскахме за пръв път още в детската градина, по повод на една драматизация за трети март. Обладавайки мощни вторични полови белези още невинна детска възраст, бях избран да въплътя генерал Столетов. Естествено имаше и реплика-"напред юнаци, не отстъпвайте". По стари канонични традиции забравих си репликата и на премиерата вместо героически повик зрителите, начело с родата, присъстваха на един хълцащо-сополив генерал търчащ из сцената в неистови опити да се скрие зад завесата. Това обаче нищо не е. Театърът ни е в кръвта още от прадедиево време. През двайсетте години на миналия век железничарските самодейни състави са наливали основите на театралното изкуство.  Първата постановка на голяма сцена е била "Крум Страшний", какво друго. И тъй като само с плам в очите не става- повикали и професионален актьор от София да даде акъл, съвет и тежест на премиерата. Та първият и единствен съвет бил: "каквото и да става, не спирайте да играете. Забравите ли текста – измислете нещо. Само не спирайте."

Настъпил жажданият ден и завесата се вдигнала. Пиесата била бурен фурор още от първите минути. Докато не настъпил кулминационният момент. Нощ. Палатката на хана. Пред Крум Страшний се изправя вестоносец с драматичната вест, че 10 000 византийци са обградили столицата. Напрежението е голямо, всички са затаили дъх – какво ли ще заповяда владетеля. Да, ама той нищо не заповядва, защото точно в този момент си заправя думите.

Вестоносец:  - Хане, десет хиляди византийци са обградили столицата!!!

Крум:  - .....?!!!!

Вестоносецът излиза и след малко се връща леко изнервен.

Вестоносец : - Ханее.

Крум: - Дааа.

Вестоносец: - Сто хиляди византийци са обградили столицата !!!

Крум : - ......?!!!!

Вестоносецът влиза за трети път, черве и бесен и изкрещява.

Вестоносец: - ХАНЕЕЕ !!!!

Крум: - ДААА (истеричен рев)

Вестоносец: - ЕДИН МИЛИОН ВИЗАНТИЙЦИ СА ПРЕД СТОЛИЦАТА !!!

Крум : - Толкоз много, "бах маа му.

След този повей на самодейното импровизаторско изкуство сюжетът се разгъва докрай и всичко завършва както е и започнало, а именно - с бурни викове, летящи букети и мощни наздравици. Както повелява литературната традиция.