Нека все пак се отчета и с един своеобразен дайджест на заминаващата си година, като се започне с обобщението, че тя беше по-добра от предишната. За да се спази негласния регламент,  основните моменти ще бъдат 5, като опитът за степенуване по важност е твърде, твърде спорен. Затова без излишности започвам с :

# Българската Градина или градината на Ицо

Няма никакво съмнение, че това бе събитието на моята 2011. Може би защото започна точно преди една година в една безумно щура пресконференция на 1ви януари. Или пък защото изглеждаше като химера и безумно начинание (тогава явно не съм познавал Ицо достатъчно добре). Българската градина обаче се случи и то не къде да е, а в Хемптън Корт, на 20тина километри от кортовете на Уимбълдън, където  по същото време Цвети Пиронкова сътворяваше чудеса. Сега, когато съм донякъде разколебан в силата на случайните събития, няма как да не направя връзката между българската градина с цветя, предизвикваща фурор у посетителите и Цветана, която поражда същото възхищение, поставяйки на колене Винъс Уилиамс. Ицо обаче сътворяваше чудесата си сам, с любовта и подкрепата на 1000 свои приятели във Фейсбук. Той си позволи да мечтае (в началото), да „зариби“ няколко свои приятели (мааалко преди средата), после да започне и да реализира мечтата си. Колко от нас са го правили?! Аз поне не предполагам дори и за момент как може да се е чувствал градинарят Христо Йорданов. Затова ще цитирам откъс от все още неиздадената книга: „Приключението, на речено Българската Градина“.

„…  Ицо пише на Hampton Court Palace Flower Show

Сега, това заглавие малко прилича на „Запорожци пишат писмо на Султана“, но  писмото христово не е и на йота близо до неподражаемия казашки стил (пази Боже), а и той говори само за едно единствено нещо, а именно – мечтата му да участва в тазгодишното издание на най-голямото шоу за цветя на тази планета, отдалечена от Слънцето на приблизително 149 597 887 километра.

Британците са хора чудни. Освен, че пишат книги за италиански тийнейджъри от Верона, които се самоубиват след любов несподелена; освен,  че са обичали да носят чували вълна в парламента си и да пият чай, по времето, когато цялото българско човечество изстудява гроздовата, те взели, че харесали писмото. Не стига туй, ами и покана отправили. На втория чужденец в цялата столетна история на изложението. Ицо гледал отговора и чак тогава осъзнал как може да изглежда една реализирана мечта. Тя изглеждала като лист с размер 20 на 30 см, изписан на английски. Той обаче не виждал листа, пред очите му разцъфнала  градината с цялата си прелест. Когато онази вечер Христо Йорданов заспал, в съня си за пръв път подготвял своята собствена градина…“

За да не се отвличам прекалено, гледайте невероятния  филм на Ники Диновски за изложението Hampton Cort Flower Show 2011. Той казва всичко.

#Земетресението в Япония

Това комай е единственото иностранно събитие през тази година, но няма как да не го отбележа, защото прикова вниманието на милиони хора, включително и на „цялото българско човечество“. Няма как да не се направи аналогия с трагедията в Хаити отпреди няколко години. Но приликата завършва дотук, защото мързеливите карибци реваха и харчеха световните помощи. Докато Япония се бори. С воля, с дух и с онова толкова затрогващо чисто човешко желание за живот. Не знам дали съм прав, но ми се струва ,че никога съпричастността на света не е била по-искрена и силна.  И това се усещаше дори в студените недра на мрежата където призивът Pray for Japan намери отклик в хиляди сърца и получи някои разтърсващи прояви.

Лично за мен земетресението бе повод да се запозная , макар и задочно чрез twitter с Албена Тодорова. Позната повече чрез ника си bembeni, тя има малшанса да бъде в страната на самураите именно през  кошмарния март. Албена се превърна в своеобразен репортер, без да е избирала сама събитието и мястото. Нейните туитове се превърнаха в хронология на земетресението в Япония и няма да скрия, че огромен брой сутрини започвах именно с четене на  поредния пост в синята птичка. Човешки, интимни и реални, мислите и изреченията ѝ успяха да изтръгнат това събитие от абстрактната отдалеченост (толкова успешно прилагана от медиите) и да фокусират един образ на лични оценки. Пожелавам си да чета подобни текстове и занапред. Но не и породени от подобни трагедии. Bembeni  обаче бе като слънчев лъч сред  глобалния хаос. Успех, заслужаваш го.

#Щуротиите в Катуница

Наистина се чудих дали да се спирам на това събитие, но няма как – не само се наложи да обяснявам на поне 5 приятели от Канада ,Германия и Швеция за какво иде реч, но и се оставих да ме завлекат на първия протест във Варна. Вандализмите в Катуница  се появиха съвсем на време да покажат, че ние мразим циганите си. И че ако имаме възможност бихме ги изпратили в Индия, Мангалия, Антарктида и дори в Нарния, само и само да не гледаме вонящите им тела и да сме по-далеч от крадливите ръце. Без да си даваме сметка, че донякъде самите сме причина за тая воня.  Обаче понеже своята си миризма я обичаме, значи трябва да мразим чуждата.  Когато се оставих да ме понесе тайфата от уютните обятия на кръчмата, направих това повече с желанието на страничен наблюдател. Аз съм като цяло безпартийна персона и не обичам да съм част от вълни или силните на деня. Затова и игнорирах с чиста съвест предишните събиратъци против шистовия газ, принесли модерната чуждица флашмоб в нашата и без това цветиста родна лексика.  Та озовал се веднъж на мястото на „революцията“, видях колко лесно могат да се съберат един билюк хора без абсолютно никаква представа за какво надигат вой. Уви, внуците на тези, повели Априлското въстание се оказаха празноглави лозунгари, без кауза, но и без мисъл. Няма и не може да има оправдания за безсмислените протести, за малоумните пишман националистически напъни и за даваната възможност на  всеки „патриот“ да чеше репертоар по темета.

Катуница беше показател за това, до къде може да се извиси…една низина. Оказа се до много. Особено неприятният момент е, че вратата да се повторят подобни фашизоидни акции си зее широко отворена.   А желаещи да я преминат никак, никак не липсват…

# NextCopy.net

Това е името на моя сайт, а това е годината на неговото раждане. Ще се постарая тук да бъда по-кратък, просто защото вярвам,че развитието на тоя проект тепърва предстои. Не съм предполагал, че ще изпитвам такова удоволствие от рекламното писане. Копирайтът се оказа нов свят – като лексика и стил, като начин за печалба. Бидейки веднъж homo scribens, човек некога не може да се отърве напълно от тръпката на сядането пред белия лист. Цяло щастие е да видя реализиран проект, който „узрява“ в главата ми от няколко години. Затова и се нахвърлих с целия спотаяван хъс, а текстовете сякаш се пишеха от само себе си. И досега споделям твърдото убеждение, че копирайтът има огромна полза в успеха на всеки сайт или реклама. И че има нужда от него. Видях задоволството на клиент, който е успял да продаде повече, благодарение на моята работа. Хора, рядко съм се чувствал по-щастлив. Е, видях и обратната страна на монетата. Но не всичко е цветя и рози, разбира се.

Затова обещавам да ви досаждам и през следващата година. Колкото ми позволява времето и ината. Текстовете ще бъдат или добри, или не чак толкова. Но ще ги има, защото макар и един да каже, че има процент полза от тях, ще са си заслужавали ставанията в 5 и 30 всяка сутрин.

# Нови и стари приятели

През тая година загубих стари приятели и спечелих нови. И макар да се радвам за второто, повече съжалявам за първото. Старите приятели са като отлежалото вино. И знаете ли защо? Защото носят най-живите ни спомени.  Най- истинските ситуации. Най-живите моменти. Тези, които ни правят такива, каквито сме. Старите приятели са трошливи, чупят се, изтънели от времето. За загубен приятел няма изнамерено лепило, нито машина на времето. Капризната госпожа Фъртуна дава втори шанс на ситуации, от които не се нуждаем. Затова пазете приятелите си внимателно, като комплект вази от династията Цин. Или Мин. Или Аналгин.

Новите приятели са тръпка. Предизвикателство, в което се хвърляме, защото  очакваме нови спомени, нови моменти. Без да помислим, че всичките те не зависят от нас, а просто се  случват.

Затова тая вечер се сетете за старите, за полузабравените приятели, чиито телефони не помните. И вдигнете чаша с мисълта за тях. Защото поне един от тях ще го направи. Нали затова са приятелите.

Това е. Това беше моята година. Всъщност събитията можеха да бъдат и други. Или пък изобщо да ги няма. Затуй ще се наложи да се задоволите с туй, банда негодници такива. Наздраве сега.