I

Казвам се Ибрахим и съм мъртъв от 25 август. Родих се и живях в този град. Тука ми мина животът – деца, внуци… Аз обаче не искам да говоря за мене, а за един мой съсед, християнин. С бай Дичо винаги сме били комшии, все врата до врата. Затуй когато ме оставиха тук, в моргата, си рекох: „ Ето, Ибряме, най-накрая си сам, няма ги нито роднините, нито приятелите ги няма”. И да ме прости Аллах, затъжих се за Дичката вместо за моите хора. Както и да е, лежа си аз на масата, а тя една студена … Изведнъж вратата се отваря, блесва светлина и санитарите бухват едно тяло. Поглеждам и ..бре, той бил Дичо, бе. Зарадвах се аз: ”Здравей, бе човек, ееей. Аз съм бе, Ибряма”. А той гледа нагоре и мълчи. Сигурно му е мъчно. И на мене ми беше мъчно отначало, ама се свиква. Не мога само да разбера защо е такава жега тук, долу. Нали уж е морга, студено трябва да е, пък то …. Даже  прозорците отворени. През тях мухи влизат, и комари. И разговори се чуват. Вчера например говорят под прозореца:
- Ето ви ключовете, отворете си моргата и намерете тялото по масите.
- Ама, как , ами с обличането, възмутиха се хората,  това на какво приличало, ”срамота” викаха, и други работи. После слязоха тук при нас, завайкаха се, зареваха. Жените облякоха едно тяло и го отнесоха. Ще го погребват сигурно. Бе то и погребението не е за разправяне …

 
II

Пак съм аз, Ибрахим. Днес ще ме погребват. Три дни лежах в моргата, изпратих даже и Дичката, сега е моят ред. Облякоха ме и съм в катафалката. Процесията върви, а аз гледам нагоре, към небето. Щото скоро ще хлопне капакът и толкоз – няма облаци, няма птички. Само червеи ще има и къртици. Катафалката проскърцва и … то, всъщност, това не е някаква специална кола, ами си е баш камион. Преди години, помня на 9.IX от него говореха партийният секретар и шефът на Наркооп. Сега на него се возя аз. Не че се оплаквам, де. Ще каже някой-не стига че умрял, ами и с претенции сега. Не, няма такова нещо. А, ето камионът спира. Вкарват ме в ритуалната зала. Тя, залата  е една – и сватби правят тука, и погребения. Затуй и служителката нахока мойте хора, че се туткат; че в един часа има сватба и как я мислят тая работа – нямало аз да лежа в краката на младоженците, я . И като започна с един такъв глас, сякаш ме венчава за някого. Репетира навярно за сватбата. За пък не мога да се сетя не беше ли тя ме венчавала и мене.  Еееей, че не вижда хубаво отдолу. Нейсе, и това свърши. Изнасят ме и навлизаме в гробищата. Минах покрай Дичката, здравей приятелю, и стигаме до моя гроб. Той като че ли е малко килнат,  сигурно гробарят не е бил добре с регулацията. Или е бил пиян.  Циганска му работа. Спуснаха ме в трапа, нещо друсна здравата и хоп, лявата ми ръка изскочи навън. Никой обаче не видя и ме заровиха така, стиснал шепа пръст. Хайде, сбогом на всички, повече няма да се видим. Отсега нататък сам ще си говоря. Сполай ви.

III

 Не мислех да се обаждам повече, но ми стана мъчно. Земята е студена и влажна. Най ми липсва слънцето, така де, ако знаех какво ме чака, нямаше да се мръщя като ми пече право в очите. Омръзна ми и да лежа, но мога ли нещо да направя. С  нетърпение очаквам да се възнеса. Или пък в ада да се продъня. Малко ме е страха от възнесението, по-точно от високото. Затова едва ли ще ми хареса на небето. Ама после се успокоявам. Няма страшно Ибряме, викам си, ти тъй и тъй заслуги нямаш, хич и не мисли раят колко е висок. А бе, туй си е божа работа. Няма значение къде ще съм, моля се само приятелите да са с мене. Аз Дичката приживе като брат го имах, дето се вика, дано сме си близки и сега. Едно къртиче ми носи сегиз-тогиз новини от него. Той е близо, през три реда само, ама като не можем да се видим. Иначе добре бил и поздрави пращал. Една нощ обаче, разправя къртичето, Дичо се събудил от силен шум, като от кирка. Някой разкопавал гроба отдясно. Разровил пръстта и извадил един ковчег. Разбил с кирката капака и започнал да претърсва джобовете на мъртвеца. Тоя вандал бил циганинът, гробарят. Шумът обаче разбудил пазачите и те го погнали. Хванали го веднага, щото бил пиян кат пън. На сутринта дошъл полицаят и гробаря му заразказал как мъртвият навремето му спасил живота и  че по стар цигански обичай той бил  длъжен до гроб. Затуй и последна почит му оказал. Полицаят обаче не му повярвал и му теглил един бой. Не му вярвам и аз, Ибрахим.

но справедливо!

Ако не беше тъжно, щеше да е смешно!

Страхотно! Е, такова нещо не бях чела. Обаче е много нагодено и звучи толкова истинско...........
Нямам думи. Само мога да поздравя автора.

heh, do grob !!!